автор: Галена Воротинцева
Ела да ни видиш какви сме без тебе, Апостоле.
Времето май справедливо не ни пощади.
Днес никой не пише писма със кръвта си. По-просто е.
На Дунав си имаме мост. Но реката мълчи.В когото са хлябът и ножа – свободен е. Значи,
че може окови за другите да накове.
Да знаеш, родината все още тъй жално плаче –
сигурно чуваш и ти чак от твойто небе.България – черна робиня – пак проси със канчето.
Други ни гонят, предават, заплашват, следят.
През февруари обсъждаме попа и ханчето.
После отново се пръскаме – свят като цвят…Не са времена за високото твое бесило –
на днешната мъка й стига парченце въже –
когато й дойде до гуша, с последните сили
го връзва на бримка в някое влажно мазе.Даже за пример не става такава трагедия,
свили сме днес идеала до къшея хляб.
Времето беше уж наше. Сега е безвремие.
Идваме тук, покрай теб, за кураж или знак.Виждаш ли днешната работа как е опечена –
теб те обесиха – ние все тъй си седим.
България цяла ще гледа по Ти Ви довечера
голямото наше мълчание – с цветя и венци.
***
автор: Златина Великова
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти… От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи…
Край просяка минава БееМВе.На “пътя към Европа” се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.
